Защо да не пътуваш с рейс от Белгия до България

Декември месец. Две седмици преди Коледа. Антверпен, Белгия. За пръв път бях в чужда страна. И то вече повече от три месеца. И то точно преди най-семейния празник. Но, на този етап от живота си бях в търсене на екзотиката и исках да се възползвам от възможността преживея една по-различна Коледа. Друга, чужда. Силната привързаност към моето семейство обаче не позволи на плановете ми да станат реалност и ме подтикна към идеята да се върна вкъщи. Без никой да знае. То, добре. Но самолетните билетчета бяха 4-цифрена сума български левове, с които не разполагах особено много. За това реших да си хвана рейсче! Скачай, Пиралкова! Целта оправдаваше средствата, затова наброих скромната сума от 194 европейски банкноти в сметката на небезизвестната родна фирма „Юнион Ивкони“ и зачаках денЯ.

23-и декември. 5 сутринта. Топло изпращане, студена сутрин. Зимна. Предколедна. Развълнувана. Влак, а после лутане. Страх, примесен с приятно вълнение. И ето ме, на моста – между старото и новото, чуждото и моето. Или просто големия мост в края на града, където трябваше да чакам рейса, който щеше да ме отведе у дома. За мое щастие, сградите които до скоро се бяха намирали върху му, сега лежаха бездиханни и позволяваха на ледения вятър да ме шиба в пухкавото личице. Но нищо нямаше значение освен факта, че се прибирах. Бях щастлива. И замръзваща. Сама по средата на нещото.

И тогава видях как мъж на средна възраст със сак в ръка се приближава към мен. Нямаше какъв друг да е освен мой бъдещ колега спътник, затова го поздравих с: „Добро утро! Как сте?“. „Вълкан съм.“-вика ми човека и виждам колко налудничаво ме гледа. И като ми заприказва за третата световна война, която започва и колко много смърт ни чака и не спря да повтаря „ИДИЛ, ИДИЛ, ИДИЛ!!!“, вперил втренчен поглед в мен, се помолих рейсчето да подрани. То обаче взе че закъсня. А учтивите шофьори ме посрещнаха с приятни псувни и негативизъм, лъхащ дори от веждите им. Следваща спирка – Брюксел. А там – какво мислите? Група мургави българи от ромски произход – ИЗНЕНАДААА!!!

И нали, мама все ме е учила да съм широкоскроена, та се опитах да се абстрахирам от джипси атмосферата, която вкараха в превозното средство. То буквално се препълни за отрицателно време с шумна ромска реч, екзотични поп фолк ритми и полъх на селяния. Ах, как ми замириса на родна България! В 6 сутринта. Заспах, за да избегна потенциална смърт от културния шок, който ме удари в челото и разтърси цялото ми същество.

***  (Люксембург)

Събудих се в Люксембург два часа по-късно. Силно се надявах да съм сънувала присъствието на гореспоменатите персони. Да е било нелеп кошмар, нищо повече. Но уви! Те бяха там, все така шумни, все така скандални. Пък си рекох: „Айде Пиралче, нали си много социална – прави нови приятели, такива и без това нямаш в колекцията си!“. Още когато не успях да мина през бариерата на първата тоалетна, която не желаеше да приеме двуевровата ми монетка, дамата до мен на снимката вляво ме дръпна с нея с думите: „Ивелинче, вече сме приятелки! Ела с мене на авантата!“ Какво да правя…На такова примамливо предложение отказва ли се?! На това му викам аз да помогнеш за развитието на сложния процес, наречен интеграция на ромите.

Закаталушкахме се в луксозния автобус, който издаваше съмнителни звуци, вещаеши едно прекрасно и безпроблемно пътуване. И неусетно минаха 12 часа.

*** (Германия)

Прекрачихме Германия. Получихме скромна почивка за тоалетна докато новите ни колеги се накачулят при нас. И а-ха да вляза в тоалетната и усетих женско тяло да се залепя за моето. Този акт на интимност беше придружен със словата: „Аз те черпих вече, сега ти мен. Нали Ивелинче?“. А после братята роми ме нахраниха. Чупиха ми хляб и ми топиха в манджата си. А после ми го подаваха в устата. Истински приятели! Ех, тая интеграция на ромите, много успешна се оказа!

На немска почва към нас се присъединиха още не повече от 47 души, които задушиха рейсчето до краен предел и го оставиха без грам въздух. Миличкият! А аз – някъде там, измежду всичките тъжни и изстрадали лица, жадуващи да видят родината след дълга пауза, осъзнавах колко съм богата в цялата си беднота. Колко съм щаслива. Та те провеждаха високоинтелектуални разговори на тема „Как да пренесеш възможно най-голямо количество ракия извън граница“, „Колко музикална е новата песен на Азис“ и „Оцелей на строежа в чужбината далеч от ласките на жена си“.

Тук е моментът да вмъкна, че поне трима от пътниците пренасяха със себе си печки, хладилници и други съмнителни железа. Като по чудо човекът до мен и този пред мен по диагонал вляво бяха различни. По-начетени, по-интелигентни, по-адекватни. Приказвахме за книги, езотерика, пътувания, емиграция и други тям подобни теми. А после дойде време и да поспя. Но как – то да беше само задух, ами и липса на въздух, напрежение, тракащ автобус, готов да се разпадне и болки във врата, който поема тежестта на клюмналата ти глава в жалките ти опити да поспиш.

На помощ ми се притече едно магическо хапче, което ме превърна в единствения герой, спал осем часа без прекъсване и проспал прекосяването на Австрия. Така до границата с Унгария. А там каква идилия ме чакаше…Мъгла, студ и огромна поляна, върху която безмилостно крачат стотици хора. Пътници, странници, авантюристи. Чувствах се като бежанец. Вървяхме ли, вървяхме и единственото, което ни крепеше беше смехът. Та ние вече бяхме едно семейство. Със своите проблеми и сдърпвания, споделени усмивки и общи проблеми.

*** (Унгария)

Ден 2 – 28 час от пътуването. Нетърпението растеше, а заедно с него и болката в стъпалата ми, които вече приличаха на толумби. Тъпото вълнение в стомаха ми притъпяваше напрежението. Помня само смеха – неадекватния смях, който вкарваше настроение в иначе тягосната атмосфера и ме караше да забравям къде съм и какво се случва. Там по пътя, между емиграцията и връщането в родината, намерих приятел. Човек, съумял да запази чувството си за хумор и патриотизма си след 15 години преживяне в „студена“ Германия. Да го наречем г-н усмивка. Един от онея хора, които се усмихват дори когато ги боли и виждат положителната прашинка на повърхността на океана от проблеми. Та, с него споделяхме бисквитки и спомени, истории и впечатления. Но най-вече положителни енергии.

И изведнъж видяхме големите букви РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ. Вярвате ли ми, усетих как всички настръхнаха и за момент останаха без дъх, но със сълзи в очите. Неописуемо е. Но тъжно.

*** (България)

След 35 часа возене бях почти вкъщи. Но Бъдни вечер няма само мене да чака, я я. Часовникът отброяваше 6 белгийско, 7 часа българско време. За щастие Бойко Борисов чакаше мен и моя нов приятел точно зад граничния борд с лилава заря и трансперант „Добре дошли“. Или поне така искахме. Майка Кундалини отново бе с мен и в 8:00 бях на прага на бащината къща. Таман навреме за празничната наздравица. Оттам едно щастие, едни прегръдки, една любов се разляха из въздуха. А брат ми за първи път в живота си почти ме прегърна и съвсем загатващо се усмихна по повод срещата със сестра си. Няма да ви разкавам как изненадах всичките си роднини и какви реакции ме заляха, защото ще се отклоня от темата. Край на сантименталността.

12380518_10206280073660889_1914662760_n

*** (Сърбия)

Да се върнем към Юнион Ивкони пътешестването ми и частта, в която трябваше да се върна в Белгия отново с рейс. Този път обаче вълнението, че се прибирам и ще изненадам любимите си, беше оставило място на умората и досадата. Срещнах обаче Мимето от Залцбург и я представих пред една жена за най-добрата си приятелка, за да седнем заедно на най-хубавото място в автобуса. Лъжите понякога помагат. И правят живота една идея по-лек.

Заваля сняг. Обилно. Стабилно. В Сърбия попаднахме на две катастрофи на пътя, които забавиха пътуването ни само с 5 часа. Добре, че получихме сръбска плескавица – комплимент от заведението. Пътувахме много. Часовете ми се струваха като дни. А дните – като седмици. Имаше само умора, глад и злобен персонал. Спирахме за почивка веднъж на всеки 5 или 6 часа – ако пътниците много започваха да мрънкат. Само да вмъкна, че по закон на всеки 4 часа трябва да се случва това рядко срещано явление.

За да е пълна картинката на всяка граница ни задържаха, защото не вярваха на възрастната турска двойка, че русокосото синеоко момченце е техен внук. На 31-ия час от возенето дадох на жената зад мен бележка с координатите си, а тя с изненадана възкликна :“Ти да не си от село Ярлово.“ Фамилията ми ме издаде. Пиралковите са едни в България. Колко е малък светът.

***

На 34-ия час храната ми свърши, парите също. Но нали съм общителна и си станах прЕАтелка с новите си колеги по път – нахраниха ме – то не бяха сандвичи, шоколадови фунийки, чипсчета. На 35-ия – батерията ми падна, а учтивите хора от любимата ми фирма за автобуси в странатра искаха сумата от 1 евро за извършване на съответната услуга. Тъй като вече разполагах само с 50 цента ги попитах дали може да си я заредя на половина. Получих отказ. А после чух: „Ивелинче, я ела да те почерпиме нещо.“

Това е част от историята ми, с която не с гордея, но бях на предела на силите си и водката бе единственото ми спасение. Поразведрих се благодарение на нея и разговорите ми с мургавите младежи, които ме почерпиха. И какво се оказа – единият от тях – този, който всъщност не беше особено младеж, се оказа музикант в любимата ми кръчма в Елин Пелин.

На 40-ия час стъпих на белгийска почва. О, колко беше хубаво да стъпиш!

Публикувано от Piralkova Travels

пътешественик, мечтател и детски учител, лудо влюбен в живота и цветовете на света

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: