От Париж до Меричлери

Една история за пътуването между два свята, гръмко различаващи се един от друг

Непретенциозно романтичен, приказно вълшебен и безкрайно елегантен – Париж е от онези места, в които се влюбваш още преди да си посетил. Неслучайно му се носи славата на най-подходящото място за влюбени. Но не само за такива, вперили глуповато поглед един в друг, а за всички безумно влюбени в живота и пътешествията души. Онези, които не принадлежат на град, държава, човек или предмет, а само на чуждото, неизвестното, непознатото. Онези мъченици, обречени да скитат по пътища, магистрали, поляни, села и столици, прекарващи живота си на летищата и гарите и всички случващо се помежду им. Тайно надяващи се да намерят себе си някъде там, по пътя. Чувстващи се у дома колкото в Париж, толкова и в Меричлери.

_MG_0643_MG_0562_MG_0515

Париж винаги те чака. Но не ти звъни да те пита защо закъсняваш. Френският манталитет просто си е такъв – небрежен и непретенциозен. Париж е антипод на напрежение и синоним на любов. Безкрайно известен, досадно банален и до болка изтъркан, но въпреки това съумява да запази своя чар, харизматичност и привлекателност. И да те накара да се влюбиш в него. А историята на всеки от първата му среща с Париж винаги е загадъчно романтична и приказно спокойна. Не и моята.

Реших да се запозная с него в най-неподходящия момент. Непосредствено преди да го ранят и опетнят с тъпа болка, тъмна кръв и нежелана драма. През ноември. Онзи кървав есенен месец, когато няколко изстрела го разтърсиха из основи. Точно преди да накарат стотици хора да плачат неутешимо за техните приятели, познати и непознати, които просто спряха да съществуват. Ей така. От нищото. Само след няколко изстрела, разцепили шумната тишина на една спокойна петъчна вечер във френската столица. Когато никой не очакваше смъртта, а тя връхлетя без изобщо да пита. Е, точно тогава аз реших, че ще се запознавам с Париж.

Беше предвиден парти уикенд от белгийската студентска организация за Еразъм студенти, от която бях част по време на временното ми пребиваване в Белгия. След дълбоки размисли и страсти, сметнах за повече от неуместно да ходя да се забавлявам. Да пия и да пея с новите си дружки от Белгия, Франция и Англия, докато тътена от куршумите още не е отекнал по павираните парижки улици. Та това щеше да е повече от нелепо, неуважително и неадекватно. Моралът надделя. И това се случва понякога. И срещата ми с Париж се отложи. За някой друг път, но не и сега.

IMG_0950.JPG

3 месеца по-късно драмата вече я нямаше, страхът си беше тръгнал, а кръвта – нея някой я беше измил от улиците и от лицата на хората. Тогава хванах най-евтиния автобус от Антверпен до Париж и потеглих за 3-дневно приключение заедно с българската си спътница по време на 5-месечното си западно-европейско предизвикателство. Капиталът, с който разполагахме беше колкото Бог да прости, но за сметка на това компенсирахме с ентусиазма и енергията, присъщи на всеки млад пътешественик. Тъй като хотел в Париж е повече от немислимо за бедни студенти като нас, заложихме на Хостел – най-добрият вариант ако не си претенциозен.

Хостелите са едно мистериозно пространство, изпълнено с натрапчива екзотика, не особено изискани условия и значителен брой самотни души, които изгубват себе си всеки път когато се намерят.  А ние бяхме от намерилите се и хич не искахме да се губим. След очарованието си от фоайето на хостела, където голяма група неадекватно подпийнали туристи кършеха потни тела насред марихуанения въздух, потеглихме плахо към стаята си. Не беше чак толкова страшно – само още 5 двуетажни легла освен нашето, които дори не бяха заети. Но не за дълго. Докато се разходим покрай притегателната нощна Сена и се насладим на първия си сблъсък с романтичния въздух на френската столица, стаята ни беше вече позапълнена. Едра тъмнокожа дама, която говореше на повече от висок тон, анорексична африканка, която пъшкаше еротично докато спи, обсебена от работата си екскурзоводка, която по цяла нощ пишеше и чертаеше някакви глупости и няколко безлични хипарки. Лека нощ и спокойни сънища. Няма никаква опасност някой да ви ограби или да наруши личното ви пространство, не се безпокойте!

IMG_0716

Ако сте студент или млад лентяй, който иска да обикаля по музеи и забележителности – Париж е вашето място! Стига да си до 25, независимо колко голям наркоман си, можеш да посетиш Лувъра без да плащаш или да идеш до Версай почти за без пари. Добре, че поне сме млади, та да можем да се възползваме от неустоимата промоция. А още по-очарователно беше, че по някаква странна случайност правнучката на Екзьопери беше една от най-близките ни приятелки, която срещнахме в Белгия. Вървяхме из парижките улички, а тя ни разказваше какво е да живееш в замък и да имаш 3-ма братя и 2 сестри, всеки от които си има по две стаи. И как всяка Коледа ходят на вилата си в Алпите да покарат две-три седмици малко ски. Аз си казах наум: „Изобщо не може да ме впечатли…Нищо не може да се сравни с моето забутано село, носещо екзотичното име Милкьовци, докъдето се стига само по черен път между Трънските дерета, няма обхват, нито магазини, но пък природата е девствено омайна и можеш да тичаш гол по поляните и да крещиш с пълен глас.“

IMG_0779

А когато пак същата внучка на онзи човечец, написал една от най-известните книги на света, ни предложи да се срещнем пред онази красива бяла църква на име Монтмарт, защото е отишла да се моли там, си казваш – Защо не? И никак не си представяш как е седяла цяла нощ там да се моли със група странни хора в още по-странни дрехи без да мигнат дори за минути. Но и това се случва. Нали?

Да посетиш Лувъра пък е едно от най-задължителните неща, отивайки в Париж. Да зърнеш Мона Лиза и да се наслаждаваш на стотици тонове изкуство, съхранявано през годините. Но моят промо пакет включваше едночасово изгубване насред милионите картини, от които ме гледаха втренчено богати хора. Както и загубване на мобилното ми телефонно устройство, което така или иначе не ползвам по предназначение. Или изобщо не използвам. А най-естественото беше да се сблъскаме с Дейвид Гета.

IMG_1109IMG_1139

Версай. Честно казано очаквах чалга дискотека, а то се оказа някакъв ми ти дворец… Какво разочарование. Таман се зарадвах, че родната култура се развива и популяризира по чужбина, а то какво било. И все пак препоръчвам да се посети. Доста е бляскаво, златно и аристократично. И все пак някак кичозно изискано, лъскаво впечатляващо и елегантно красиво. А градините…то не са фонтани, то не са пътечки и подрязани храстчета. Погрижил се е кралят Слънце, не отричам.

_MG_0974

Ако идете до Париж обезателно се качете някъде нависоко, за да го видите отгоре. Дали ще е Айфеловата кула, дали Триумфалната арка. Все е красива панорамата. Не забравяйте да се повозите и на колело с багажник, управлявано от мургав младеж със съмнителен произход, с който трябва да се спазарите за цената на услугата. Вероятно той ще кара безумно бързо, а превозното средство ще се клатушка заплашително, но адреналинът и смехът са гарантирани. Има шанс да попаднете в стачка, десетки полицаи да тичат около вас, да усещате напрежението и агресията, но не се страхувайте – явно е нещо нормално за Париж.

IMG_1050

А метрото – то е може би най-чаровното и интересно подземно пространство, в което може да попаднете. Улични музиканти, които пеят с душа и сърце. Забързани хора в елегантни дрехи, които закъсняват за работа, симпатични клошари и объркани туристи. А където и да слезете от него ще попаднете пред някоя красива сграда, важна забележителност или просто чаровна уличка, по която да се разходите. Преди това да се случи обаче ще се сблъскате с поне един смахнат парижанин, който ще ви сваля (без значение от пола ви). Или група пияни туристи, които разбирайки, че сте от България ще ви поискат малко трева. И няма значение, че се опитвате да им обясните, че дори не пушите, те няма да ви повярват. Как така…нали сте българи?!

_MG_0493

След 3 дни магия, романтика, приказка и вълшебство, обаче ми се наложи да се разделя с обаятелния Париж и да се върна в Антверпен, откъде да отлетя обратно за България. След 5 месеца странстване и запознанство с 4 държави и 18 града, се появи следващата екзотична дестинация – Меричлери. Заклевам се, че докато не видях табелата, не вярвах, че такова място изобщо съществува. Оказа се, че е доста приятно селце близо до Димитровград, където хората живеят както е било преди 50 години, а гостоприемството и пълната трапеза са неизменна част от всеки дом. Меричлери ме покани да го посетя, защото имаме общи приятели. Да пийнем, да се повеселим. Защото сме млади и защото 5 месеца в чужбина са много време.

IMG_2241

Как обаче стигнахме до това чудо на географията, наречено Меричлери? Не особено безпроблемно, разбира се. Колко е голям шансът да спукаш не една, а две гуми по средата на нищото в 8 вечерта през февруари месец, а в колата да има 3 момичета, които не са кой знае колко специализирани в смяната на гуми.  А две от тях дори да нямат книжка. Е, шансът се оказа по-голям отколкото очаквахме. Важното е, че учтивият баща на нашия приятел дойде да ни спаси. Посрещна ни с думите: „ Аз съм доктора – к‘вото пипна, оправям.“ и се засмя неподправено. Усмихна ни и ни закара до заветната цел, където останалата част от компанията вече бе завидно почерпена и далеч от пътната авария, която претърпяхме. Не знам как аз винаги попадам в проблемните превозни средства. Знам само, че контрастът между Париж и Меричлери е доста очарователен. Ако някога тръгнете към единия град, неминуемо веднага след него посетете другия. Те вървят в комплект.

Публикувано от Piralkova Travels

пътешественик, мечтател и детски учител, лудо влюбен в живота и цветовете на света

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: