Непознатите, които срещам по пътя

            Да пътуваш сам е адски вълнуващо, макар и понякога да е леко страшничко! Колкото повече минават годините, толкова по-уплашена ставам към всякакви авантюри, което предполагам е нещо нормално за напредването на възрастта. Но, когато бях на 22 нищо не ме плашеше. Пътувах сама, често без да кажа на никого къде отивам, без план и без очаквания. Неща, които препоръчвам на всеки да мине през тях, докато израства, за да се опознае по-дълбоко и да се наслади на първичността, която носят solo пътуванията. И все пак, деца – не прекалявайте!

            След като вече 5 години описвам места, на които съм била, емоции, които съм преживяла там и разказвам истории, свързани с тези пътешествия, мисля, че дойде време да разкажа и за хората, с които ме срещат пътуванията ми. Защото, за да опознаеш дадено място не е достатъчно само да видиш неговите архитектурни и природни забележителности, но и да опознаеш неговите хора. Тези, които правят дадено кътче по света различно, запомнящо се и пъстро от емоции.

            Започвам с една от най-колоритните персони, с които съм се сблъсквала – американецът Лес. Срещнах го лятото на 2017-ста, когато бях на бригата в Америка. Работех в голям голф комплекс в градчето Брюстър, щата Масачузетс, където този симпатичен деди имаше къща заедно с жена си. Беше влюбен в Балканите и не веднъж бе посещавал България, Сърбия и Румъния. Пазаруваше от някакъв балкански магазин и носеще на всички източноевропейски студенти балканска храна, за да си спомняме за дома. На всичкото отгоре можеше да говори малко български и да прави сам баница!

            Следваща е една друга запомняща се представителка на американските щати – баба Сандра. И нея, подобно на Лес, срещнах в щатите в същото онова лято. Тя беше хазяйка на един българин, с когото се запознах на интервюто ми за Виза и на когото бях обещала да занеса пакет цигари. Тогава ме посрещна Сандра, която ме покани на чаша вино и вечеря, а по-късно благодарение на сладката баба, попаднах при най-милото американско семейство, което ме приюти за лятото и се грижи за мен като тяхно дете!

            Продължаваме с афроамериканеца Боб, с когото се запознах в Бостън. Той отдаваше стая от апартамента си в AirBnB, където пренощувах за една нощ. В началото бях доста обезпокоена, защото, когато пристигнах, него го нямаше, а ключът за къщата беше оставен в някаква пощенска кутия, за която не подозирах. След като успях да влезна, вътре се срещнах с доведения му син, който беше доста асоциален и недружелюбен, за разлика от Боб! Хазяинът ми за вечерта беше висок 1,52, доста приказлив пътешественик, който работи като учител по музика и се занимава с йога. След като ми направи вечеря, цяла вечер ми разказва как е обикалял Европа с влак.

            Ред е на 2 танцьорки, които срещнах в Лос Анджелис, докато нощувах в Къщата за танцьори, която приютява танцуващи хора от цял свят. С усмихнатата шведка Кая обикаляхме цял ден из различни танцови зали, а със слънчевата аржентинка Наара се разходихме до плажа Санта Моника, приказвайки си за нещата от живота.

Тези 2 дами ми доказаха, че когато с някого имате общи интереси и виждания за живота, може да се сприятелите още на първия ден.

            Голямото ми Американско приключение ме срещна и с двамата симпатични българи, живеещи в Лас Вегас. Единият от тях беше близък приятел на една моя близка приятелка, която ме свърза с неговото семейство, за да нощувам в дома им. Хората бяха толкова учтиви, че ме развеждаха напред-назад с колата си и ме накараха да се почуствам като у дома си. Младежите ме заведоха и на чалга парти в БГ Бистро, което за мен си беше истински сантимент след 4 месеца странство в чужбината.

След Америка потеглих за Мексико, където пътувах с 3-ма щури македонеца – Марко, Стефан и Гаги. Младежите бяха една година по-малки от мен и се запознахме в Щатите, където бяхме колеги. Ето така се заформи една чудна българо-македонска дружба, която продължава да съществува и до днес. Година след като се запознахме, им гостувах в Скопие, а скоро ги очаквам да ме посетят в България. Чистото доказателство не само, че може да същесвува приятелство между мъже и жени без задни мисли, но и че България и Македония не са врагове.

Продължаваме с Мароко и една от най-сладките дами, с които пътешествията ми са ме срещали – мароканката Карима. Тя беше толкова усмихната, позитивна и дружелюбна, че ми идеше да й ощипя сладките бузки! Знаеше английски перфектно и дори си беше направила YouTube канал, в който разказва за различни марокански рецепти. Карима разби стереотипа за покорната и безлична арабска жена, която само готви и прислугва на мъжа си.

Мароко ме срещна и с един от най-колоритните персонажи, с които съм се сблъсквала – търговеца Брахим, който открихме в едно малко магазинче за Арган из медината на Фес. Левентът беше толкова позитивен и дружелюбен, че ни накара да останем в магазинчето му много повече, отколкото предполагахме. Търговският му нюх и обаятелната му харизма ни накараха освен да си купим арганово олио, да си нарисуваме ръцете с кана от сестра му и (някои от нас – не аз) да си вземят марокански хашиш. А вечерта покани мен и приятелката ми да му идем на гости – доста дръзко предложение, което ние отказахме от страх да не станем по неволя част от харема му.

В Йордания пък срещнах най-милия и добър човек, който съм виждала – 21-годишния бедуин Абдуллах. Толкова чисто, добродушно и искрено създание, неосквернено от пошлостта на големия град и неопетнено от порочността на модерния свят. Истински, топъл и уютен, той превърна деня ни в същинска приказка. Адбуллах живее в палатка в пустинята Уади Рум заедно с майка си и трите си сестри, чието единствено задължение е да готвят арабски гозби на туристите, които той им води. Жените не смеят да погледнат хората в очите, камо ли да кажат и дума в наше присъствие.

Дойде ред и на слънчевия пакистанец Мохи Таха, с когото се сблъсках в Швейцария. Мохи е лекар, специализиран в ортопедията, който е женен за швейцарка и има арабски ресторант в Цюрих. Бяхме заедно на един семинар за публична реч и разговорите, които проведохме бяха толкова мотивиращи и вдъхновяващи, че ми се ще, когато изгубя Богу дух да се срещна пак с този експлоадиращ положителен заряд, който да ми припомни отново колко е важно да гониш мечтите си и да не се предаваш.

За финал оставям едно вълнуващо и незабравимо БДЖ приключение, което събра в едно купе една българска баба, французойка, корейка и мен. Бабата беше стрелочник от малка гара между Пловдив и София. Французойката се беше влюбила в българин, с когото поддържат връзка от разстояние. А корейката беше дошла в Източна Европа за интервю за работа и така и така е тука – да поразгледа туй онуй. Оттам започна една доста нелепа интеркултурна комуникация между нас. Бабата не спираше да прави комплименти на корейката, като й казваше в лицето: „Ма, много си убаво, бе бабе! Виж кви очички чудни малки!“. А аз се въплътих в ролята на преводач, за да им помагам да се разберат.

            Повече от година не съм излизала от България, заради Ковид ситуацията, но всички тези спомени топлят душата ми и ме карат да бъда неимоверно благодарна за възможността, която съм имала за крехките си 26 години да видя толкова места и да се сблъскам с толкова разнообразни, прекрасни и интересни хора по пътя. Не е ли това най-голямото богатство на пътуванията?

Публикувано от Piralkova Travels

пътешественик, мечтател и начален учител, лудо влюбен в живота и цветовете на света

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: